Днес сме в… Колмар!

Не знам дали Уолт Дисни черпи вдъхновение от атмосферата в малкото елзаско градче за своите приказки, но със сигурност дизайнът в японския анимационен филм „Ходещият замък на Хаул“ (Howl’s Moving Castle) е копие на Колмар. Създателят му Хаяо Миядзаки специално посещава града, за да изучи отблизо средновековната архитектура на малките улички, запазени непокътнати, въпреки войните. Всъщност не е нужно точно Холивуд в частност да се вдъхновяват от френското градче – нюйоркчани всеки ден гледат творението на скулптура Фредерик Бартолди, родом от Колмар. Кое творение ли? Статуята на свободата, първоначално наречена от създателя си „Liberty Enlightening the World“, по-късно съкратено на Statue of Liberty, и извисяваща се на впечатляващите 93 метра височина, посреща всеки новодошъл по море в американската столица. Тя е дар от Франция за САЩ след края на Френско-Пруските войни.
За първи път Колмар се споменава от Карл Велики в неговите хроники за Саксонските войни. Това е мястото, където през 9. век каролингският крал Карл III е провеждал събирания на членовете на парламента за взимане на важни решения. Забавно е, че на английски този род събирания се наричат “diet”, което може погрешно да бъде разбрано като, че Карл III, известен също като Карл Дебели, е ходил там да пази диета. Не, не е. От 1226 година Колмар добива статут на свободен имперски град благодарение на Фредерик II – император на Свещената римска империя, а малко по-късно се присъединява към Декаполиса. През 1673 френският крал Луи XIV завладява града и той остава част от Франция до 1871, когато като резултат от Френско-Пруската война преминава в границите на новосформираната Германска империя. Версайският договор след Първата световна война го връща отново на Франция, но през 1940 е анексиран от нацистка Германия, и е освободен едва през 1945. Също като областта Лотарингия на север, Елзас е район, в който и до днес се говори и немски диалект, и хората превключват между двата езика без никакво затруднение.

Колмар носи приказния дух на нещо нереално. Разхождайки се из малките павирани улички на стария град, очаквате всеки момент от някъде да изскочи Красавицата или Звяра. Чак не ви се вярва като видите някоя нормално изглеждаща възрастна жена да излезе с торбичка за пазар от някоя от пъстрите къщички с дървени греди в стил „Fachwerk“ (timber-frame на англ.). Направо е невероятно, че истински хора живеят в тези къщи. Докато се разхождах сред тях, се чудех как изобщо някой, прекарал живота си на място като това, може да има очи за красотата, ако отиде на друго, по-обикновено и по-сиво място. Защото всеки друг град би бил сив в сравнение с Колмар. Тук всяка къща е боядисана в различен цвят – има хиляди нюанси на жълтото, червеното, синьото, зеленото. Това е пир за сетивата, който завинаги остава в сърцето. Общината в Колмар наредила на жителите да не използват белия цвят за къщите си, и именно това е, което го прави много по-живописен дори от съседния главен град на Елзас – Страсбург. А каналите, прорязващи историческия център, с натежалите от всякъде по протяжението им цветя и извити каменни мостчета, ще ви накарат да не искате да си тръгнете оттук.

Много градове в Европа претендират за името „Малката Венеция“, и всеки един от тях е очарователен и достоен за този приз. Но Колмар е може би най-романтичният от тях. Можем само да благодарим на съдбата, че бомбардировките в тази част на Франция по време на Втората световна война са пощадили това средновековно бижу. В центъра можете да се насладите на изключителни примери на готическата архитектура като Доминиканската църква и църквата „Св.Мартин“. Или шедьоври на немския Ренесанс като Maison Pfister от 1537, която може да бъде видяна и в споменатата вече анимация Howl’s Moving Castle. Много сгради от 17, 18 и 19 век пък са в стила на класицизма и неокласицизма, правейки пейзажа още по-пъстър и разнообразен. В общинската библиотека се съхранява една от най-големите колекции на „инконабули“ (първите печатни книги в Европа), възлизаща на над 2300 тома. За сравнение, в целия свят те са около 30 000, което прави малкото градче Колмар, в което дори няма университет, притежател на един относително голям процент от тях. Обяснението за това са даренията от близките манастири и абатства, които се разтурят и бягат по време на Френската революция.
Поради местоположението си и благоприятния си климат (един от градовете с най-малко валежи в цяла Франция) Колмар се води „Столица на Елзаските вина“. От 1947 тук ежегодно се провежда фестивал на виното (Foire aux vins d’Alsace), което едно от най-значимите събития в региона. Двете най-известни местни вина са елзаския мускат и Gewürztraminer. Ако сте любители на виното и искате да се насладите на повече видове, можете да се включите към обиколката „Пътя на елзаското вино“, която минава оттук. Казват, че Колмар е град на удоволствията и на гурме храните. Известен е с престижни ресторанти и винени къщи, както и с гурме специалистите, предлагащи местни ястия. За кухнята в тази част на Франция, както и в западна Германия, са характерни малко тежки храни като зелето им sauerkraut, наденички и сметана.
Днес ще ви представя най-популярното им ястие – “tarte flambée” на френски, или „Flammeküche“ на немски, което, противно на името си, нито е сладкиш, нито е фламбе, а е нещо средно между тарт и пица – много тънко тесто, полято обилно с crème fraîche, лук и бекон.

ТАРТ ФЛАМБЕ
Необходими продукти:
За тестото:
– 2 чаши брашно
– 3 с.л. зехтин
– 1 ч.л. сол
– 2/3 чаша вода
За топинга:
– 1 глава лук
– около 120 гр нарязан на тънко бекон
– 1/2 чаша заквасена сметана или crème fraîche
– 1/2 ч.л. сол
– черен пипер
– индийско орехче

Приготвяне:
Замесете брашното: сложете брашното, зехтина и солта в голяма купа и разбъркайте добре. Добавете половината вода като разбърквате с вилица. Продължавайте да накапвате по малко вода, докато сместа стане с гъстотата на тесто. (Може да не ви трябва цялата вода.)
Набрашнете си чиста повърхност и сложете тестото върху нея. Месете го, докато загуби твърдостта си и стане гладко и еластично – около 1 минута. Похлупете го с пластмасов капак или чиста кърпа и го оставете, докато приготвяте топинга.
Сложете решетка в средата по височина на фурната и я загрейте до 250 градуса. Сложете хартия за печене.
Обелете лука, разделете го на 4 и го нарежете на тънки ивици. Нарежете бекона на ленти с дебелина около 6мм.
В малка купа сложете сметаната, солта, черния пипер и малко индийско орехче и разбъркайте. Опитайте и доовкусете, ако се налага.
Разстелете тестото върху набрашнена повърхност и го разтеглете в овал с размер около 25 на 40 см. Прехвърлете го върху хартията за печене.
Сложете сметановата смес отгоре, като оставите около 1-1,5 см по краищата празни. Наръсете лука, след това бекона. Ако желаете, може да добавите и гъби и сирене.
Печете, докато покафенее, мазнината на бекон започне да цвърчи, а краищата на тестото станат златисти и хрупкави – около 20 минути. Извадете тарта върху дъска, нарежете го на квадрати и сервирайте незабавно.

Усещам как се размечтах да се върна в Елзас при първа възможност. Останаха ми доста неизследвани градчета.