Днес сме в… Лотарингия!

Те не са нито напълно германци, нито напълно французи. Граничните между двете държави области Елзас и Лотарингия постоянно са преминавали през вековете ту под немско, ту под френско владение. И, макар че и Елзас заслужава не по-малко внимание с китните си градчета, днес си спомням за Лотарингия (Лорен на френски), граничеща с три държави – Германия, Люксембург и Белгия. Преди няколко години с моя приятелка си направихме малко обиколно пътуване, като се спуснахме покрай река Мозел откъм Германия, разгледахме една-две от безбройните крепости, пръснати из бившето графство, а после отделихме специално внимание и на двата главни града – Мец и Нанси. Докато пътувахме из провинцията, не можех да се отърва от чувството, че се намирам на Подбалкана – толкова ми напомняше пейзажът на България. Разбира се, това усещане беше само извън градовете.
Мец ме удиви с топлите си жълти сгради в стария град и редуващи се над двете реки – Мозел и Сейл, мостове, отрупани с цветя. Но най-вече с монументалната готическа катедрала „Св. Стефан“, която държи първо място в света по брой витражи – близо 6 500 кв.м. прозорци в нея са покрити със стъклописите на майстори от готическия период и Ренесанса, включително на небезизвестния Марк Шагал. А от Нанси никога няма да забравя площад Станислас, построен през 18 век от прокудения полски крал, поел овакантеното място в графство Лотарингия. Площадът е обект от списъка на UNESCO за световно културно наследство и нищо чудно. Наистина, няма такава красота! Врати от черно ковано желязо, гарнирани с виещи се златни орнаменти и провесени старовремски фенери са разположени на всеки подход откъм страничните улички към огромния площад, свързващ стария с новия град. И, въпреки мащабните му размери, многобройните улични кафенета и стилни ресторантчета придават уют и атмосфера, каквито рядко се срещат.

Когато Прусия анексира Елзас-Лотарингия през 1871, Нанси остава френски. Стичащите се към града бежанци за три десетилетия удвояват населението му. Така процъфтява градът, останал и до днес столица на областта. След реорганизация, от януари 2016, трите области – Елзас, Лотарингия и Шампан, стават част от новата Гранд Ест.
Като много гранични райони, и тук се говорят различни диалекти, но в последните години правителството налага френския като официален език, което застрашава оригиналния лотарингски диалект от изчезване. Когато бяхме там обаче, приятелката ми установи, че почти не разбира местните, макар че поназнайва френски. Е, сервитьорите поне се стараят, така че, след дълги изтощителни разходки из стария град, седнахме в малко ресторантче да похапнем. Като начало тя поръча стриди и вино и така разбрах, че не обичам стриди. Заради нея все пак се постарах, а и виното беше добро, така че се отпуснах и попивах историите, които ми разказваше. Например, малко зловещата легенда за Свети Николас, който е на голяма почит тук. Вярва се, че светецът съживил три деца, зверски заклани от касапин. Не е ли страшничко, а? Всяка година в началото на декември се провеждат дълги процесии с факли в знак на благодарност към чудесата му.
Докато чакаме поръчания киш „Лорен“, приятелката ми разказва, че освен него, характерни за гастронимията в региона са и различни специалитети с картофи, макароните и т.нар. мадлени, чиято история сама по себе си е много забавна. По време на един свой прием, гореспоменатият вече херцог Станислас бил уведомен, че майсторът му сладкар си е подал оставката. Месарят му го успокоил, че ще спасят положението, и наистина – след малко на гостите били поднесени кексчета с оригинална форма, които просто се топяли в устата. Херцогът бил очарован и накарал да му доведат този, който ги е направил. Оказало се младо момиче, още покрито цялото в брашно.
– Как се казва този сладкиш? – попитал я Станислас.
– Няма име – отвърнало момичето – Това е нещо, което си правим по празници в Комърси.
– Добре, а как се казваш ти?
– Мадлен.
– Значи вече ще се казва като теб – „Мадлен от Комърси“.
Впоследствие рецептата се предавала между поколенията, но била стриктно пазена в тайна. През 19-ти век на някого хрумнала гениалната идея мадлените да бъдат продавани на ж.п.гарите. Това бил истински маркетингов трик за времето си. До 1939 само 6-има сладкари произвеждали мадлени, при това с местни продукти, по стария обичай – оградени от помощници, подаващи им съставките и т.н. В днешно време две компании продължават традицията – “Saint Michel – Grojean” и “Boîte à madeleines”.
Все пак кишът си остава един от символите на Лотарингия. А този, който опитахме в Нанси, беше истинско блаженство.

Тук ще заимствам рецептата на една много уважавана от мен кулинарка, а именно Джулия Чайлд.

КИШ ЛОРЕН
Необходими продукти:
– 6-8 парчета дебело нарязан бекон
– полуизпечена кора от тесто в 20 см тавичка (с повдигнати краища), поставена на намаслена хартия за печене
– 3 големи яйца
– 1 1/4 до 1 1/2 чаши сметана с висока масленост (heavy cream)
– 1/4 ч.ч. сол
– щипка черен пипер и индийско орехче
– 1 с.л. масло

Приготвяне:
Нарежете бекона на ленти, дебели около 6 мм, и ги запържете; изцедете ги и ги сложете на дъното на кората тесто. Разбийте яйцата, сметаната и подправките. Точно преди да сложите да печете, изсипете сместа в кората до 1/8 от горния й край. Нарежете маслото на парченца и го разпределете върху сместа. Печете при предварително загрята до 190 градуса фурна 25 до 30 мин, докато кишът бухне и покафенее (може да пробвате с клечка за зъби дали е готов). Може да сервирате горещ, топъл или студен. При изстиването кишът леко ще спадне.

Надявам се сте наясно, че това е предястие, а не е за наяждане, нали?