Абсолютно вярно – група мексикански учени експериментирали с различни органични разтвори и след множество алхимични опити установили, че текилата със съдържание на алкохол от 40% има най-доброто съотношение на етанол към вода за производството на синтетични диаманти. След като загряли напитката и я изпарили, подложили изпаренията на температура над 800 градуса и ги отложили върху основа от силикон или неръждаема стомана. Получените диаманти били с размер 100 до 400 nm – твърде малки за използване в бижутерията, но с индустриални приложения като компютърни чипове и режещи инструменти.
Статията за какаото явно продължава да ме задържа в Мексико при ацтеките. Когато испанците дошли в началото на 16 век, индианците на Юкатан от векове приготвяли т.нар. пулке — мътна бяла течност от ферментирал сок на агаве, която съдържала 5-7% алкохол. Смята се, че открили агавето съвсем случайно, когато веднъж гръм ударил и разцепил едно от тях. Потеклата от него течност била със сладникъв вкус и мирис, а, оставен да ферментира за един ден, се превръщал в слабо алкохолна напитка. Алкохолът бил смятан за свещена течност от ацтеките и бил предназначен само за управляващите и жреците. В разнообразния им пантеон от богове впечатление правят богинята на плодородието Майяуел и мъжът й – богът-лечител Патекатъл. Майяуел била изобразявана с 400 гърди, от които кърмела своите деца – 400 зайчета, наричани също богове на опиянението, с пулке. Този традиционен алкохолизъм явно привлякъл вниманието на испанските конкистадори, особено когато собствените им запаси от бренди се изчерпали. Те показали на коренните жители процеса на дестилация в примитивни глинени дестилатори и така създали питието, което днес наричаме мескал. Един век по-късно маркизът на Алтамира изградил първата голяма дестилаторна в сегашното селище Текила, Халиско. Комерсиалната дестилация на текила започнала фамилията Куерво през 1758 г., последвана скоро от фамилията Сауза през 1873.
Докато мескалът се прави от всякакви видове агаве, за текилата се използва само един – Agave tequilana Weber, или синьо агаве.
Макар че прилича на кактус и че листата му могат да нарежат ръцете ви като нож, истината е, че растението е от рода на лилиите. Трябват му цели 8 до 12 години, за да узрее, което обяснява до голяма степен високата цена на текилата. Хората, които се занимават с отглеждането и беритбата му, се наричат jimadores, и имат сериозни познания по въпроса, които предават от поколение на поколение. С помощта на специални ножове, наречени coa, те изрязват листата на агавето, когато е достатъчно узряло, и оставят сърцевината – piña , с тегло около 70 кг и изглеждаща като гигантски ананас. Именно от нея се прави текилата. Jimadores само изрязват листата, а други товарят и пренасят грудките до специално място, където те биват изпечени, а след това смачкани с помощта на голямо каменно колело, задвижвано от волове или мулета. После извлеченият сок от агаве се поставя в дървени бъчви, за да ферментира. В зависимост от дестилацията и времето на отлежаване, текилата се разделя на три основни вида – Blanco (наричана още Silver) – бутилирана до два месеца от дестилацията, Reposado – отлежала от 2 до 12 месеца, и Anejo – минимум на 12 месеца. По принцип, за да бъде истинска, текилата трябва да съдържа 100% синьо агаве, макар че има и друг вид, наречен mixto, със съдържание минимум 51%.
До революцията в Мексико през 1910 текилата се е смятала по-скоро за нелегално питие, приготвяно в домашни условия, но скоро след това става национална гордост. Така решението на правителството да обяви през 1974 термина „текила“ за интелектуална собственост на Мексико, не бива да ни учудва. Никоя друга държава няма право да произвежда собствена текила, а дори в самото Мексико районите, в които е учредено това право, са само няколко централни щата – освен Халиско, това са Мичоакане, Наярите, Тамаулипасе и Гуанахуато.
Докато навсякъде по света текилата се пие в малки шотове със сол и лайм, в родината й предпочитат да я отпиват бавно от чаши с широка основа и стеснено гърло, за да могат да се насладят по-добре на аромата й. Или я смесват със sangrita – портокалов, доматен сок и чили. Вероятно неправилното й консумиране на повечето места извън Мексико са извоювали несправедливата й слава като питието с най-лош махмурлук на следващия ден. В крайна сметка, кой ви кара да пиете друг алкохол, и накрая да „се заковете“ с няколко шота, глътнати на екс?
Говорейки за текила, не мога да не сетя за една много уважавана от мен художничка, изживяла живота си в непрестанни болки – Фрида Кало. Когато е 18-годишна, Фрида става жертва на ужасна катастрофа, от която като по чудо се измъква жива, но с многобройни наранявания на таза, гръбначния стълб и краката. И, макар че болката е нейна постоянна спътница, едва ли има по-влюбена в живота личност, за която да мога да се сетя. За да понася ежедневните си мъки, Фрида Кало пие по бутилка текила на ден. Освен да рисува, Фрида записва в малък черен бележник, който нарича „Книга на свещената билка“, готварски рецепти за приготвяне на хранителни дарове за Деня на мъртвите. По традиция на 2 ноември покойниците получават Божието позволение да посетят Земята, и трябва да бъдат посрещнати с любимите им гозби. От този сборник заимствах днес рецептата, която искам да ви представя. И, да – тя се прави с текила.
РИБИЦА С ТЕКИЛА
Необходими продукти:
– 1 кг свинска рибица
– 15 маслини без костилката
– нарязано на ивици люто чушле
– нарязана на ивици сладка капия
– 4 скилидки счукан чесън
– 1 чаша отлежала текила
– 1 с.л. масло
– 1 с.л. брашно
– сол и черен пипер
Приготвяне:
Рибицата се шпикова с маслините, лютото чушле и капията. После се намазва с чесъна, солта и черния пипер. Слага се в тава с една чаша вода, покрива се и се пече на 180 градуса за около час и половина. Малко преди да се извади, се залива с текилата и се връща във фурната, докато стане готово. Отделеният при печенето сок, маслото и брашното се смесват и се поднасят с рибицата.
Не знам дали от любов към Фрида, или заради предчувствието за някакъв божествен аромат, но нямам търпение да го опитам.